Наскоро нашият добър приятел и съмишленик г-н Владимир Боянов даде интервю в 3 части за BGbasket.com, като трите части могат да бъдат намерени ТУК, ТУК и ТУК.
Използваме възможността да благодарим на Владо Боянов, който за пореден път показа подкрепата си към каузата на Националната аматьорска лига по баскетбол.
Във втората част на поредица от интервюта с Боянов, той определя НАЛБ като „най-жизненото нещо в българския баскетбол“ и допълва, че ако има нещо, което живее, то това е НАЛБ.
В материалите са поместени много истини, като благодарим на BGbasket.com за разрешението да бъдат цитирани и в сайта на НАЛБ. Неколкократно Боянов е демонстрирал желанието си не да бъде удобен някому, а да спомага за развитието на баскетбола ни. Демонстрирал е и положителното си отношение към Националната аматьорска лига по баскетбол, а сега искрено благодарим и за добрите думи пред външна медия. Надяваме се, че скоро отново ще се видим по време на мероприятията на НАЛБ, а сега на вашето внимание представяме и трите части от интервюто с Владо Боянов:
Владо Боянов: В българския баскетбол е пълно с аутсайдери
Владо Боянов е добре познато име в баскетболните среди, и не само у нас. Бивш състезател на славния Академик (Сф). В тежките години след 10 ноември 1989г. този клуб изчезна от небосклона, за да се възроди през 1998 г., когато трима души поставят основите на АД в Академик. Това са Владо Боянов, Валентин Златев и Янко Янчев. От тях остана само вторият, който продължава да финансира и в момента чрез нефтената рафинерия Лукойл най-титулования баскетболен отбор у нас в настоящия век. Въпреки това бившият център на студентите може спокойно да се гордее, че той е основоположникът на днешния лидер в настоящото първенство. През 2008 г. Владо Боянов се кандидатира за президент на родната федерация, но в неособена честна битка, в която имаше доста удари под кръста той отстъпи пред Михаил Михов. В дните преди избора в Гранд Хотел Родина се разбра, че е получил чрез свой приятел – заплаха, че ако не се откаже от кампанията на избор на нов председател, ще се започне компроматна война срещу него. Разочарован от предателството дори на афиширащите се за негови приятели хора той изчезна от баскетболното общество, но не е спрял да се интересува от любимия спорт. Със сигурност в момента той е един от най-подходящите събеседници и специалисти, на които им е болно от това, което виждат по баскетболните терени у нас и около тях. Затова BGbasket.com се свърза с него в Испания, където той живее в момента. Не сме искали да търсим сензация, а възможност всеки обичащ този спорт в България да се замисли върху думите на един човек, на който със сигурност много му пука за играта между двата коша в родината ни. Публикуваме думите на Владо Боянов в три части. В първата той говори за кандидатурата си за президент на федерацията през 2008 г. и ножовете, които му бяха „забити” в гърба.
„Преди години ме поканиха да се кандидатирам за президент. Поканиха ме двама човека – единият беше изпълнителен директор на федерацията, а другият треньор на националния отбор (б.р. Иван Ценов и Константин Папазов). След това много интересно се превъртяха нещата и останах сам. Директорът беше с мен, но в по-пасивна позиция. Това е типична българска черта – олеле мале сбъркахме, този ще направи еди какво си, или не угодихме на този с парите или на този, който е силно политически представен. Тогава какво се получи… Състоя се уникално Общо събрание с исторически много делегати – нито преди това, нито след това е имало толкова много участници. Имаше някъде около 170 клуба, които се явиха. Един господин, който след това стана Областен управител на Пловдив, а после и депутат – Здравко Димитров, доведе всички баскетболни аутсайдери от Пловдив. Бяха обикаляли по клубове, бяха им дали нещо, не знам какво, но те се явиха на Общото събрание като делегати. Не казвам, че всички, които се занимават с баскетбол в България са такива, понеже половината от тях гласуваха за мен. Имаше парадоксални случаи. Обади ми се един шеф на клуб от Русе, който ми каза: „Г-н Боянов, мен ме заплашиха мутрите да не съм с вас.“ Потърсиха му отговорност и по партийна линия, тъй като беше съветник в общината в Русе от една партия. Той обаче, понеже беше убеден в правотата, че можем да направим нещо хубаво, отстояваше докрай позицията си. Има и един човек, който поддържаше баскетболен клуб във Варна – казва се Стоян Стоянов–Шишо. Кандидатурата ми бе издигната от този клуб, който се казваше Академик Варна. Него го заплашваха от икономическа полиция, областния управител – всички възможни хора във Варна. След това даже съжалявах, че се кандидатирах, тъй като се включих в такива нечисти игри. Исках да допринеса и да направя нещо хубаво. Имам идея, зная как става. Не, че имам такова високо мнение за себе си, но съм го доказал с един отбор, какъвто стана Академик – най-бързо развиващият се баскетболен клуб в Европа. От един юношески състав влязохме в УЛЕБ, а ако бях останал на следващата година щяхме да бъдем в Евролигата. Всичко беше уговорено. И тези хора решиха, че нямат нужда от такъв човек като мен. Това е и отговорът ми на въпроса дали бих желал да участвам под някаква форма на управление в баскетбола в България. Нямам нищо против. Казвал съм го и на Глушков и на Мишо Михов, въпреки че неговият избор беше нечестен. Казах му, ако има нещо да не се притеснява и да ме пита, но никой не ме попита. Питат други. Тези, които станаха на по 80 и 90 години. Имаше един такъв период – Времето на застоя. Това беше времето на Леонид Брежнев. Точно такова нещо се появи и в българския баскетбол.
Изредиха се няколко президенти на федерацията, при които нищо не се помръдваше, а даже всичко отиваше все по-надолу. Сега вече е в долна мъртва точка и нямаме нито един национален отбор, който да е в първа дивизия. Знае се, че нещата може да се поправят, но тези хора, които се занимават с тази работа нямат идея как да стане, което е най-страшното. Те бягат като от огън от такива хора като мен, тъй като, ако аз бъда там, те няма да бъдат. Аз с такива хора не мога да работя. Те са доказали своята некомпетентност. На изложението си, когато се кандидатирах, казах, че трябва да има млади хора. Тогава мислех, че над 40 години не трябваше да има човек. Понеже всичките са малко или много увредени. И сега го мисля така. Знам, че не е хубаво да го казвам, но е така. Тези хора, които сега са в баскетбола живеят от това. Те не живеят за баскетбола, а живеят от него.
Ще дам пример – Александър Божков цял живот, откакто е постъпил във федерацията, живее от баскетбола. И на него съм му го казвал лично. Най-големият му ужас е, че може да остане без пост. Каза ми го на Общото събрание тогава. Нямал да гласува за мен, понеже егото му е надделяло. Били му предложили да бъде шеф на етичната комисия. Затова и нямало да гласува за мен. Аз не му се сърдя, не съм и искал. Повече ми беше болно, че трябва всички да се научим да управляваме така баскетболните клубове, че те да бъдат финансово независими. Казах, че трябва да се научим да печелим финансовите си средства сами, понеже баскетболът е един голям инструмент в това отношение. И в същия момент един пълничък човек от Троян ми каза – „А ти ще ми плащаш ли съдийските разходи?“ Нали сами разбирате в какво нещо попадаш. Те не искат сами да са независими хора и да могат да си спечелят пари, за да си платят съдийските и всички останали разходи. Те искат някой да им дава пари, те да ги харчат и да пият по 2-3 мастики или каквото пият. Това е лошото – че в българския баскетбол е пълно с аутсайдери. Ако ги оставиш извън него, те ще умрат от глад, тъй като няма с какво да се препитават. Е как тогава да стане този баскетбол и този спорт? Разбира се, държавата сигурно няма възможност да помага с много, но и с това, което помага отива на халос.”
Владо Боянов: Глушков е обграден от антураж, който го води надолу, надолу
„Гледам баскетбол, интересувам се и ходя по залите, когато съм в София. Състоянието на този спорт е ясно на всички и то не е отсега. От над 20 години той е в долна мъртва точка. За съжаление целият български спорт е там. Като изключим някои проблясъци в тези години – единият е на Академик София с мъжкия отбор, който направихме преди време, но общата посредственост го погълна и него. Има и някои детски школи като тези на БУБА, на Черно море преди, а проблясък е и аматьорската баскетболна лига. Аз много й се радвам. Може би това е най-жизненото нещо в българския баскетбол. Ако има нещо, което живее, то е тази Лига.
Проблемът с българския спорт е общ. Не е само до парите. Едни пари, когато се дадат някъде и не се похарчат както трябва, то е още по-лошо. Интелектуалният потенциал на федерацията по баскетбол в България е нула. Каквито и средства да влязат в тази федерация, то те ще отидат ей така – като вода в пустинята. Много го обичам Георги Глушков, много ми е симпатичен, но се е обградил с такъв антураж, който го води само надолу и надолу. Няма едно нещо, което да е в правилна посока. Ще дам и пример как хора, които могат да направят нещо се пропиляват ей така. Иван Ценов е сложен да управлява една зала. Явно БФБ и тази клика, която се върти около Глушков, и го изсмуква, нямат интерес да има промени. Те са за статуквото, което е вече над 20 години и те живуркат в него. Трябват нови хора, които да управляват по нов модерен начин. Станаха на по 80, 90 години и още дърпат конците. Те нямат идея за какво става въпрос – за модерен спорт, за модерен баскетбол, как се развива. Виждате как всеки мач в Европа е празник. А ние какво правим? Идват само роднините и приятелите на играчите или пък ходят, ако някой насъска агитките да дойдат, за да стане някой сакатлък. Опростяването е пълно, а най-лошото е, че то влезе в българския баскетбол. Това е един спорт, който не заслужава такова нещо.
Сега много се шумеше и за този прословут избор на национален треньор и дали да е българин или чужденец. Няма никакво значение кой ще е треньор на националния отбор. Резултатът ще бъде един и същ. Казвал съм го и на Глушков, че няма нужда от такива лагери по 2-3 месеца. Това никому не е нужно. Резултатът ще е един и същ. Само се харчат грешни пари. При всеки треньор, състезателите, които ще участват в националния са едни и същи. Може един, двама да са различни ако ги определям аз или ако ги определяш ти. Нямаме голям избор. Имаме петнайсетина човека.И какво ще направим? Едни и същи хора, само треньорът ще е различен. И ако този треньор е чужденец на какво ще ги научи? Да играят баскетбол сега ли? Това е изключено. По същия начин направиха и с Пини Гершон преди години. Познавам се лично с него и му казах, че това е грешно. Обясних му защо, даже Тити Папазов е свидетел на разговора. Обясних му точно, че така не трябва. Той може да дойде в България и да помогне по много различен начин със своите идеи как да се направи една стройна система или механизъм за развитието на баскетбола. А това, че ще дойде да стане треньор на националния отбор не значи нищо. Само си пилее времето. Един голям треньор да дойде на едни хора, които ще събере и няма да излезе нищо. Трябва да се свърши много предварителна работа, за да се докара дотам да избираме кой треньор да идва – чужденец или българин. Или пък ще дойде чужденец, а той ще си тръгне обиден. Да, с Пини се класирахме за Европейско, но какво от това? Нещо промени ли се?”
Владо Боянов: Баскетболът ни иска много работа и любов
„Ние нямаме първенство. За да извадим играчи, трябва да има конкуренция. Имам много аргументи за това, че не трябва да е чужденец да е начело на националния отбор, а трябва да си създадем собствени треньори. Ние сме изостанали до такава степен, че произвеждаме хаос и в европейския баскетбол с това даване на гражданство на американски играчи, което беше преди години живея близо до Малага и от няколко години ходя да гледам мачове. Даже един път отворих тимовия лист и видях до името на един да пише България – Ърл Калъуей. Да, той игра за националния отбор веднъж. После срещнах и друг българин, което според мен не е нормално да са толкова много. Сега пък не можем да си произведем треньор. Сложете някой млад или няколко млади, направете екип, за да могат да израстнат заедно с играчите. Ако сме решили да произвеждаме играчи, които да станат след няколко години, значи трябва да имаме и треньор. Все чужденци ли ще взимаме. Ние нямаме пари, за да си произведем играчи, а имаме пари, за да си вземем треньор от чужбина. Всичко е в противоречие едно с друго. Най-болно от всичко ми е, че българският баскетбол го няма.
Следя изявите на Александър Везенков и му се радвам много. Той ми прави много добро впечатление не само с играта си, а и когато дава интервюта. Говори много добронамерено и с много хубаво чувство – и за родителите си и за България, даже и за Гърция. За съжаление обаче той не е произведен като баскетболист в България.
Везенков е голяма реклама на българския баскетбол. На нас обаче не ни трябва реклама навън, трябва ни у дома. Много е хубаво, че две телевизии дават мачове на Барселона. Това е много добре за децата, но то трябва да може да се капитализира. Както например и българският туризъм. Нали казват, че развиваме туризъм, но защо го развиваме? За да идват едни хора да посетят България или, за да може чрез туризма да си развием и останалата индустрия? Нали всичко това трябва да можем да го организираме, а държавата ни явно не може. По същия начин и българската федерация по баскетбол не може да използва това, че има такива момчета като Везенков, за да популяризира играта в България. Така беше и с Академик преди години – Браянт Смит, Прийст Лодърдейл, Тодор Стойков и останалите. Хората се тълпяха, за да идват да ги гледат и да си взимат автографи. И БФБ използва ли това нещо? Не, вървим надолу. Трябва да имаш философия как да станат нещата. Не може с този интелектуален потенциал, който е събрал Глушков. Той е много добронамерен човек и много иска да станат нещата, сигурен съм в това. Но с това свое обкръжение, просто не може да го постигне. И Майкъл Джордан да дойде и да се направи българин, пак ще го провалим по този начин.
Оптимистичното е, че все още раждаме добри български баскетболисти. Един Александър Везенков е доказателството. Той е попаднал на добро място в Солун и е станал добър баскетболист. Имаме и други такива момчета и момичета, които, ако им създадем такива условия, ще станат. Въпросът е да им ги създадем у нас. Това е важното. Много е хубаво, че е българин. Той обаче е произведен на друго място, други са му създали условията, други са го обгрижвали и са му предавали знания и умения с любов и затова той е станал такъв. Не сме ние. За да може българският баскетбол да прогресира и да върви напред, трябва много работа. Много работа и много любов. За съжаление обаче ние виждаме повече интригантстване, задкулисие, конюнктурни неща, за да може да си запазват това малкото, което имат и някакви тъпи привилегийки.”