Във връзка с конкурса за най-добро есе на тема „Защо обичам баскетбола?“, продължаваме да ви представяме най-добрите творби на участниците.
ТУК можете да прочетете повече информация по въпроса, а ТУК – и имената на печелившите в конкурса.
ТУК пък можете да си припомните написаното от Тодор Нинов.
Рангел Праматаров заедно с баща си Любомир Праматаров влезе в рубриката „Да станеш съотборник с баща си“ по-рано през година, като ТУК можете да откриете повече информация по въпроса.
А сега се насладете и на есето на Рангел Праматаров:
Крехко единадесетгодишно сърце тупка учестено, неравномерно. Не е ясно кое взима превес – вълнението или страхът. Бавно притежателят му прекрачва прага на тъмното помещение. Въздухът в дробовете му натежава – тази смес, която обичайно се състои от 78% азот и 21% кислород, сега му се струваше изградена от 100% олово. Застана зад очертаната с бяло линия. Подхвърлиха му овален предмет, наподобяващ сфера. Оранжевият цвят предизвика у хлапака незабавно асоциация с изгряващото рано сутрин слънце. Момчето въобще и не подозираше колко беше право в този момент. На небосклона на неговата душа действително изгряваше ново слънце. С меките си лъчи то стопляше всяко кътче на вътрешния му свят. Ето, че дойде време и за първото упражнение – обикновен дрибъл. Ритъмът на топката се сля с този на неспокойното сърце, като го превърна в абсолютно равномерно пулсиране. Звукът от опъването на мрежата след първия вкаран кош се запечата в слуха му като една от най-благозвучните симфонии на всички времена. Сега, шест години по-късно, си давам сметка, че странното усещане в белите ми дробове в онзи благословен ден не е било тежест, а изпълване – изпълване с някаква тайнствена, но осезаема съставка. Оттогава до днес тя присъства във всяка моя глътка въздух и се нарича…БАСКЕТБОЛ.
Да, баскетболът – този 125-годишен старец, който все още се държи като тийнейджър, расте, развива се и играе особена роля в живота на милиони хора. Моите уважения към негово превъзходителство цар Футбол, но за мен най-красивият, динамичен, спиращ дъха колективен спорт се играе с оранжева топка. Какъв неизмерим късмет съм имал, че брат ми тренираше баскетбол в детския отбор на Лукойл Академик! Един ден баща ми ми каза: „Ако искаш ще те заведа за една тренировка. Не ти ли хареса, няма да ходиш повече.“. Сега, като претеглям думите му в съзнанието си, разбирам, че ги е използвал абсолютно нарочно. Той е знаел, че в мен ще пламне искрата на тази велика игра – искрата, която при него вече се е превърнала в непотушим пожар. Но, за да я разпаля и аз толкова силно, трябваше да извървя дълъг път.
След „кръщението“ ми в баскетбола аз влагах във всяка тренировка изпепеляваща воля и стихиен ентусиазъм. Резултатите не закъсняха. Само след месец се озовах в редиците на отбора, вземащ участие на мачове. Скоро дойде и първият ми мач, в който се разписах със скромния един кош. Но този кош всъщност беше безценен. Той се превърна в мое неизчерпаемо вдъхновение – възроди в главата ми „баскетболната симфония“ от онази мрачна сутрин. Осъзнах, че искам тя все по-често да гали слуха ми. Затова започнах да тренирам неуморимо. Меняха се годините, играчите, отборите, но моята мотивация оставаше. Разбира се, пътят ми в баскетбола не бе осеян с рози. Физическото натоварване понякога е било нетърпимо, имало е периоди, белязани само от загуби. Излишно е да споменавам за безчетните контузии. Известно е на всички обаче, че навлизането в някаква нова сфера (особено спортна) е неразривно свързано с изграждането и следването на определени идоли. В тежките за мен моменти аз се позовавам на фигурата, която съм поставил на върха на баскетболния пиедестал. Тя е с внушителни габарити – 203 см, пращяща от мускули, често характеризирана със стратосферни полети към коша и сочена от много за една от най-великите в историята на играта. Да, аз съм един от най-запалените фенове на Леброн Джеймс. А той споделя: „Не се плаши от провала, той води по пътеката на успеха.“.
Тези думи са се впили в съзнанието ми и са се превърнали в мое житейско мото. Тоест младоликият старец – баскетболът, ми преподава поредния си мъдър урок редом до този за неописуемата важност на дисциплината, отношението и концентрацията за всяко начинание, с което се захващам. Успехите, които досега съм постигнал в живота си, отдавам до голяма степен на тази завладяваща игра. Повече от всеки друг спорт тя поощрява организираната импровизация, превръщайки движението на петима души в добре режисиран, но непредвидим танц. В него има толкова много движение, толкова хармония и естествено взаимодействие между отделните звена. Как да не се влюбиш от пръв поглед? Като някой ме попита: „Защо обичаш баскетбола?“, предпочитам да не отговарям. Усещам, че няма да ме разбере, ако му кажа истината. Как да му обясня, че баскетболът е най-важната съставка на въздуха, който дишам? Ще ме помисли за луд…