Валентина Клисарска: Защо обичам баскетбола?

984

Валентина КлисарскаВъв връзка с конкурса за най-добро есе на тема „Защо обичам баскетбола?“, продължаваме да ви представяме най-добрите творби на участниците.

ТУК можете да прочетете повече информация по въпроса, а ТУК – и имената на печелившите в конкурса.

ТУК пък можете да си припомните написаното от Тодор Нинов, а ТУК – от Рангел Праматаров.

А сега се насладете и на есето на Валентина Клисарска, която е родена през 1999 година:

Всичко започна в един съвсем обикновен ден. Бях втори клас и случайно се срещнах с една приятелка, с която сме били заедно в детската градина. Не се бяхме виждали от доста време, затова решихме да прекараме деня си заедно. Минаха няколко часа откакто бяхме заедно и се оказа, че тя е на тренировка по баскетбол. Трябваше да тръгва към залата и ме попита дали искам да отида с нея и да я погледам. Аз се съгласих.

Така влязох за първи път в залата. Тя беше съвсем нова и аз бях много развълнувана. Седнах на една пейка и започнах да гледам тренировката на приятелката си. Там имаше толкова много деца, най-вече мои връстници, които бяха започнали да тренират. Когато започна тренировката и някой от тях не изпълняваше наставленията на треньорката, тя започваше да им се кара, за да ги стресне малко и да ги научи на дисциплина още от малки. И аз като всяко малко дете бях много стресната от крещенето ѝ, макар и да не беше лично към мен. Тогава си казах, че ако случайно започна да тренирам баскетбол, никога няма да тренирам при тази треньорка. Е да, ама не. Тя можеше да крещи от време на време, но знаеше и как да предразположи децата да заобичат играта и да се почувстват неизменна част от отбора.

Ето, че настъпи и краят на тренировката. Треньорката беше купила едно пликче с шарени бонбони и започна да ги раздава на всички деца, които бяха в залата. Аз бях много доволна, че също съм сред тези деца. След като ме почерпи ме попита дали искам да тренирам. Тогава не знаех какво да ѝ отговоря, защото тъкмо се бях възстановила от счупването си на крака и не бях сигурна дали съм готова да го натоварвам толкова. Затова се прибрах вкъщи по най-бързия възможен начин, развълнувана от предложението и разказах на родителите си за всичко, което се случи през деня. След това ги попитах какво мислят по въпроса. Те бяха много доволни, защото са искали да тренирам някакъв спорт и с радост се съгласиха. Попитах ги дали мога да използвам пълноценно крака си, след като съвсем наскоро се беше възстановил и те ме успокоиха като казаха, че съвсем спокойно мога да започна с тренировките. Още на следващия ден взех платненки, потник и гащета, каквито имах, и отидох в залата. Започнах с тренировките, запознах се с много деца, научих много неща и с течение на времето все повече започвах да обичам тази игра. Не пропусках нито една тренировка. Баскетболът вече се беше превърнал в занимание, за което трябваше да отделям време всеки ден.

Сега мога да кажа съвсем спокойно израза „Никога не казвай никога!”, защото както казах по-горе, не исках да тренирам при тази треньорка, пък в крайна сметка започнах точно при нея и не съжалявам изобщо. Минаха се около две години откакто тренирах при нея и се оказа, че трябва да ни поеме друг треньор, за да се развиваме нагоре. Така започнах с втората си треньорка. С нея прекарах доста години. Научи ме на много неща. Организираше лагери, покрай които завързах още много приятелства из цяла България, запознах се с още няколко треньори, които бяха така добри да ме научат на още неща, играехме на множество състезателни игри, за които имаше и награди, и така все повече се запалвах по баскетбола. Постепенно започнах да ходя и по състезания – областни, зони, републикански първенства. Не, че се хваля, но имахме доста победи. Това ми даваше все повече стимул да продължа да тренирам, за да ставам все по-добра. На първото си републиканско първенство бях много притеснена, защото за първи път играех на по-високо равнище, с най-силните отбори на моята възраст в България. Конкуренцията беше голяма, но въпреки всичко успяхме да стигнем до финала. За наше съжаление загубихме, но това не ни даде повод да се откажем. Знаехме, че с търпение, постоянство, много труд и пот един ден ще се качим на първото място. Минаха се около две-три години и този ден дойде. Играхме финал със същия отбор, който ни отне златото на първото първенство. Тогава решихме да си отмъстим. За пръв път усетих какво е чувството да си шампион. Мога само да кажа, че е нещо неописуемо. Нещо толкова велико. В този момент разбираш, че всички усилия, които си положил досега, не са били напразни. Това ни амбицира още повече. Всяка следваща година играехме поне един финал. Натрупахме доста опит. Играехме и с малки, и с големи. Дори и за училищния отбор. Стараехме се да сме най-добри навсякъде. Винаги имахме високи цели и много се трудехме, за да ги постигнем. Това наше усърдие ни прати и на световно първенство. Тук трябва да уточня, че става въпрос за Световно училищно първенство, за което трябваше да изберат само четири момичета от училището ни. Наистина се радвам, че бях една от тях. Бях много любопитна как играят в другите страни и на какво ниво са те. Не знаех колко далеч ще стигнем, но знаех едно – щом съм там, трябва да се боря. Бяхме около двадесет страни. Всеки искаше да спечели. Изиграхме няколко мача – и добри, и лоши. Но за съжаление в най-важния си мач, за влизане на четвъртфинал не успяхме да победим. Имахме големи шансове, просто не ни достигна малко късмет. И въпреки всичко, не съжалявам за нищо. Цялото това първенство беше едно незабравимо преживяване, което ми донесе само положителни емоции. Запознах се с много представители на много различни страни, запознах се с техните култури и традиционни танци.

Ето как баскетболът се превърна в едно начинание, към което аз се пристрастих. Вече девета година се отдавам на любимата си игра. Тя вече е част от моето ежедневие. Това, което съм аз днес, е седемдесет процента на базата на баскетбола. Той ме научи да съм отговорна, търпелива, дисциплинирана, трудолюбива, да не се страхувам да опитвам, да работя в екип, да мисля по-рационално, да преценявам ситуации като взимам най-бързите и правилни решения, да забравя за мрънкането, да постигам целите си и да се боря докрай въпреки всичко, да падам и да събирам сили да се изправям. Показа ми, че трябва да имам здрава психика, за да се справям по-лесно със ситуациите. Разведе ме из пределите на България, дори и в чужбина. Запозна ме с хора от цял свят. Научи ме да уважавам всеки един човек, независимо дали е черен, бял, без значение каква е религиозната му принадлежност, дали е висок или нисък, от какво потекло е, какъвто и да е, не трябва да забравяме, че все пак е човек, който трябва да уважаваме. Също така ми даде повече самоувереност, която да ми помага да се боря за това, което искам. Но както и в живота не може винаги да грее само слънце, понякога трябва и да завали дъжд. Същото е и с баскетбола. Както има своите предимства,така има и своите недостатъци. Най-лошите неща на всички видове спорт са контузиите. А едно от най-неприятните неща, докато си контузен, е да стоиш отстрани, да гледаш съотборниците си, докато играят, и да знаеш, че не можеш да им помогнеш. Но всичко минава с времето. Както казват „времето лекува всичко”.

Като за финал ще кажа, че ако искаш да станеш добър баскетболист, трябва да знаеш, че цената на това, не е никак малка. Трябва да отдадеш доста от времето си, да се лишиш от множество забавления и да се посветиш изцяло на любимата си игра. За да ти се отблагодари, ще те научи на нови и нови неща, и ще те накара да изживееш едни от най-хубавите години в живота си. Тя е един велик учител, който се радвам, че познавам. Аз продължавам да играя, да ставам все по-добра, като се уча от грешките си. Каквото и да стане по-натам, дори да приключа с баскетбола, той винаги ще остави следа в сърцето ми. И винаги ще помня уроците, на които ме е научил. Той ме изгради като личност, а аз посветих времето си на него. Не съжалявам за нищо. Всички загуби са били важни уроци, а всички победи – наслади за положените усилия. Ето защо обичам тази така интелигентна игра, наречена БАСКЕТБОЛ.