Един конкурс, иницииран и организиран от Мартин Механджиев.
Преди години чух едно детенце да казва на родителите си, че мечтае да стане баскетболист и да играе в NBA. Те му казаха никога да не се отказва от баскетбола, но да учи и да развива мисленето си…
Най-напред за самия конкурс, а после за мотивите ми.
В конкурса могат да участват всички, които са родени след 31.12.1997 година, т.е. идеята ми е участниците да бъдат до 18-годишна възраст и все още ученици.
За да участвате в конкурса, просто изтеглете ТОЗИ ФАЙЛ, попълнете данните си най-отгоре, след което дайте свобода на мислите си. Пратете попълнения файл на имейл martin.mehandjiev@nalb.bg със заглавие на имейла Конкурс за есе.
Темата на есето: Защо обичам баскетбола?
Срок: Пращайте творбите си до 31.08.2016 година, 22:00 часа. Няколко дни по-късно ще обявя печелившите, които ще бъдат наградени в началото на сезон 2016/2017 в Националната аматьорска лига по баскетбол.
Няма да поставям ограничения в брой думи, всеки може да се включи по най-добрия според себе си начин.
Най-добрите 10 есета ще бъдат отличени, като всеки един от печелившите ще получи персонализиран черен потник на НАЛБ със своето име, персонализирани шорти на НАЛБ със своето име и чорапи на НАЛБ. Комплектът с пълна екипировка – потник, шорти и чорапи символично или не струва точно 41 лева (Артикули). Запазвам си правото и най-добрите есета да бъдат публикувани в сайта на НАЛБ.
Организирам конкурса лично аз по няколко причини. Първо, така ще се избегнат проблемите, свързани с избора на най-добрите, както и с критериите, по които са избрани. Тук е ясно – просто десетте есета, които ме грабнат най-много, ще спечелят. Второ, по лични причини чувствах потребност да организирам нещо подобно – по-надолу ще стане ясно защо. Трето, НАЛБ организира постоянно много конкурси, състезания и надпревари, а за съжаление все още не е достигнала етапа, в който може постоянно и без проблеми да инвестира подобни суми, както в случая 410 лева. Със сигурност, ако един ден това е възможно, подобни конкурси и игри ще стават все по-честа практика.
Не забравяйте и че в момента тече записването за сезон 2016/2017 в НАЛБ, като повече по въпроса можете да прочетете ТУК.
Всичко започна преди повече от 20 години. Тогава за първи път баща ми Марин Механджиев ме заведе в столичното 29 СОУ, за да ме запознае с любимата си игра. Останалото вероятно е съвсем логичната развръзка…
Молбите ми да отидем да играем баскет ставаха все по-чести. Е, не доумявах защо, когато играем 1 на 1 печеля, а когато двамата играем срещу други двама баща ми играе малко „по-различно“. Не си спомням да сме загубили…но и аз подавах много добре…
След това цялото ми детство премина в залите. Постепенно започнаха и тренировките в отбори. Никога не се състезавах в клуб, който има мъжки отбор. Просто защото баща ми ръководеше срещите на най-високо ниво в България и не трябваше да има конфликт на интереси. Решение, което може би ме ощети, но напълно осъзнавам, че е било правилно.
Тренировките си вървяха – в началото пътят ми в посока беше час и половина. В първите си 3-4 сезона записах победи, които се броят на пръстите на едната ръка. Но и това не бих заменил за нищо. Всичко това беше невероятна школа.
Няма да забравя и как постепенно дойдоха годините, в които вече приятелите и връстниците ми започнаха да се отдават на „удоволствия“, които със сигурност по това време ги издигаха в собствените им очи – цигари, алкохол, дискотеки… Получавах доста предложения да „опитам“. Но бях твърде фокусиран върху друго, отговарях просто, че съм спортист и искам да остана такъв. Е, на моменти със сигурност се чувствах „загубен“. После обаче разбрах, че не аз съм бил „загубен“.
Дойде и моментът, в който бях седми клас и лекари обясняваха на родителите ми, че трябва да преустановя с баскетбола поне за няколко години, тъй като има рискове, свързани с растежа ми, ако продължа да играя. Няма да забравя колко плаках, когато чух всичко това. Просто ти казват, че трябва да спреш с всичко, за което си мечтал до този момент. Да, ама не…
В следващите години ежедневието ми преминаваше изцяло в учене, тренировки и учене. Без „удоволствия“ и без залитания. Неслучайно и най-силните ми години дойдоха именно в края на „кариерата“ ми при подрастващите.
Дойде и моментът, в който трябваше да приключа с амбициите си да се занимавам професионално с баскетбол. Е, имах възможност да продължа да играя в мъжки отбори и да се водя „професионалист“, но да пътувам само за мачове, да тренирам индивидуално и да получавам безплатно храна след мач + евентуално място за сън… Ами май можех да оползотворявам по-добре времето си…
Тъжното беше друго. Вероятно не съм имал необходимите качества. Виждах обаче как мои съотборници, приятели, връстници приключват с баскетбола. Не заради липса на качества. Виждах мъката в очите им. Бяха тренирали през целия си живот. Бяха дали всичко, за да се занимават с баскетбол. Голяма част от тях бяха неглижирали образованието си. Да, няма срамна работа, разбира се, но определено мечтата не им беше да станат сервитьори или шофьори.
Тогава напълно разбрах защо е важно образованието. Не заради оценките, а заради възможността да развиваш мисленето си, мозъка си, себе си, света около себе си.
Така и дойде идеята за НАЛБ. Това беше начинът любовта към баскетбола на мнозина да бъде запазена. Въпреки че бяха съвсем основателно отвратени от „системата“.
Всичко в НАЛБ се развиваше чудесно, но лично за мен… През сезон 2014/2015 отново трябваше да преустановя с баскета. И този път нямах избор, защото след натоварване почти не можех да се движа, а все още бях на 22… Няма да забравя и как на различни лекари, които ме питаха как се е стигнало до контузията, обяснявах, че не мисля, че има конкретна причина, но при положение, че през целия си живот съм тренирал в зали с отрицателни температури вероятно е нормално…
Трябваше да си оперирам коляното, изгледите отново не бяха добри, но аз вече бях наясно, че няма как да спра с баскетбола. През сезон 2015/2016 не изпуснах двубой за отбора си и изиграх цели 38 мача в НАЛБ. Честно казано, не знам 38 мача за колко сезона изиграва един състезател в отбор за подрастващи, но вероятно и този отговор няма да звучи оптимистично за любимата ни игра в България.
Не завърших сезона както ми се искаше. Към края му разкъсах мускулни влакна и определено за най-важните срещи не бях в час, но това вече имаше малко значение.
Още като разбрах, че трябва да се оперирам и да не играя (в началото на сезон 2014/2015), бях решил, че ако се завърна на терена и спечеля каквато и да е индивидуална или отборна награда, искам да направя нещо подобно на тази инициатива. Нещо, което да е насочено към подрастващите. Нещо, което да напомни колко е важно всеки да се стреми да се развива не само като състезател, но и като личност.
Сезон 2013/2014 беше много успешен за мен, но не исках на 22 да започна да разказвам какво е било. Исках да продължи да бъде и да бъде дори по-добре. Разбира се, можете да разгледате профила ми, в който са описани и различните постижения – предимно втори и трети места… Още през Март 2016 година, когато по едно и също време станах най-полезен състезател на кръга и на месеца, знаех, че трябва да си спазя обещанието. Чаках точния момент.
Всичко, което искам да кажа, е следното:
Винаги обичайте баскетбола, но се развивайте и като хора! Учете, образовайте се! Не се отказвайте от мечтите си, но и не мечтайте за нещо, което не зависи от вас!
А това дали ще станете баскетболисти за съжаление вече не зависи от вас. Професионален баскетбол в България в последните години няма. Той е една голяма пародия и всички ние знаем това. Начинът, по който се управлява любимият ни спорт, го води все по-надолу и по-надолу. И когато и да си помислим, че сме стигнали дъното всъщност оставаме изненадани – очевидно може и още. Рано или късно ще се сблъскате с действителността. Бъдете подготвени за нея!
Очаквам есетата ви! Лично аз много щях да се радвам да имам възможността да си печеля баскетболни артикули и пособия, без да трябва да разчитам на родители, близки и роднини. Това е една възможност за макар и минимална независимост, постигната благодарение на интелект. Какво по-хубаво от това?
Вероятно някой ще каже, че си правя реклама чрез този конкурс. Нека обаче и този някой заповяда да си направи реклама – лично се ангажирам, че всички подобни идеи, които бъдат изпратени до НАЛБ, ще бъдат публикувани. Колкото повече „реклама“, чрез която децата са печелившите, толкова по-добре.
Истината е, че любовта ми към играта беше водеща през цялото ми детство и юношество. Тя ме предпазваше, напътстваше, мотивираше и амбицираше. И продължава да бъде водеща, но по различен начин. Сега аз искам да й се отблагодарявам. Нещо, което вероятно нямаше дори да осъзнавам, ако баскетболът не беше вървял ръка за ръка с образованието през всичките тези години.
…А детенцето, за което стана дума в началото, вече е пораснало и със сигурност ще е благодарно на родителите си цял живот…